Решения от 26 февруари 2019 година по съединени дела C‑115/16, С-118/16, С-119/16 и C‑229/16, ECLI:EU:C:2019:134 и по съединени дела C‑116/16 и C‑117/16, ECLI:EU:C:2019:135
Въпросът за евентуалната колизия между правото на Европейския съюз и законодателството на отделните държави членки е бил поставян нееднократно както в правната теория, така и в практиката на съдилищата – национални и европейски. И ако по отношение на противоречията, възникващи на ниво вътрешно законодателство, основните насоки на тълкуване могат да се считат в значителна степен за установени, то по-съществени са затрудненията, породени от различаващите се интерпретации на общите правни институти във вторичното законодателство на ЕС и двустранните международни договори, сключени от държавите членки. В две свои решения от края на февруари 2019 г. Съдът на Европейския съюз (Съда на ЕС) се произнесе по един от най-важните въпроси, възникващи в контекста на законодателството на Съюза и подписаните от страните спогодби за избягване на двойното данъчно облагане (СИДДО), а именно –концепцията за „действителния притежател на дохода“, разгледана при режимите на облагане и освобождаване на доходите съгласно Директива 90/435/ЕИО на Съвета от 23 юли 1990 година относно общата система за данъчно облагане на дружества майки и дъщерни дружества от различни държави-членки (известна като Parents-Subsidiary Directive)[2] и Директива 2003/49/ЕО на Съвета от 3 юни 2003 година относно общата система на данъчно облагане на плащания на лихви и роялти между свързани дружества от различни държави членки (известна като Interest and Royalties Directive)[3].В настоящата статия ще бъдат анализирани решенията на Съда от 26 февруари 2019 година по съединени дела C‑115/16, С-118/16, С-119/16 и C‑229/16 и по съединени дела C‑116/16 и C‑117/16.
Прочети повече...
Запишете се за нашия информационен бюлетин и следете страницата ни в LinkedIn, за да не пропускате важни новини и ескпертни анализи.
