На 13.07.2020 г. Общото събрание на търговската колегия на Върховния касационен съд постанови Тълкувателно решение №2/2020 г. по тълкувателно дело № 2/2018 г., образувано на основание чл.128, ал.1 от ЗСВ с разпореждане от 06.12.2018 г. на Председателя на ВКС по предложение на Висшия адвокатски съвет. В Тълкувателното решение са разгледани правни въпроси, свързани с производството по несъстоятелност, по които е налице противоречива съдебна практика на съдилищата. Съгласно чл.130, ал.2 от ЗСВ, тълкувателните решения са задължителни за органите на съдебната власт. Предвид особената подсъдност на делата по несъстоятелност (чл.613 от ТЗ, чл.649, ал.5 от ТЗ и чл.694, ал.6 от ТЗ), постановеното Тълкувателно решение следва да се съобрази от окръжните съдилища, в качеството им на съд по несъстоятелността, пред които се инициира производството по несъстоятелност и на които са подсъдни исковете за попълване масата на несъстоятелността и специалните установителни искове по ТЗ. Апелативните съдилища, като въззивна инстанция по посочените дела, както и ВКС – като последна инстанция, също следва задължително да съобразят новоприетото Тълкувателно решение в практиката си. Правните въпроси, по които е образувано тълкувателно дело № 2/2018 г., са:
1) Погасяват ли се по чл.739, ал.1 от ТЗ непредявените в производството по несъстоятелност и неупражнените права, когато производството по несъстоятелност е прекратено с решение по чл.632, ал.4 от ТЗ, без да се е развила фаза по предявяване и приемане на вземанията?
2) Какви са последиците от спиране на основание чл.632, ал.5 от ТЗ на производството по несъстоятелност по отношение предявяването на исковете по чл.649, ал.1 от ТЗ и чл.694 от ТЗ, развитието на производството по тях и течението на срока по чл.649, ал.1 от ТЗ?
Първият въпрос обхваща хипотеза при която наличното имущество на длъжника е недостатъчно за покриване на началните разноски и последните не са предплатени от кредитор. В този случай, съдът постановява решение по чл.632 от ТЗ за спиране на производството по несъстоятелност едновременно с откриването му и с обявяването на длъжника в несъстоятелност. Спряното производство може да бъде възобновено до една година от вписването на решението за спирането му, ако длъжникът или негов кредитор удостовери, че е налице достатъчно имущество за покриване на началните разноски или привнесе необходимата сума за предплащане на същите – това право е предвидено като възможност, но не и като задължение. Ако в едногодишният срок обаче не се открие достатъчно имущество или не се привнесат разноски, то съдът прекратява производството по несъстоятелност и постановява заличаване на несъстоятелния търговец от търговския регистър. В този случай провеждането на процедура по предявяване и приемане на вземанията не се развива, тъй като имущественото състояние на длъжника не позволява кредиторите да бъдат удовлетворени, дори и техните вземания да бъдат установени.
Съгласно чл.739, ал.1 от ТЗ, непредявените в производството по несъстоятелност вземания и неупражнените права се погасяват. В практиката възникна въпросът следва ли тази разпоредба да се прилага, в случай че е постановено решение по чл.632, ал.4 от ТЗ и в последствие производството се прекрати, предвид обстоятелството, че в тази хипотеза процедура по предявяване и приемане на вземанията не се развива, респективно кредиторите не са предявили своите вземания, не поради собственото си бездействие, а поради обективен факт - икономическото състояние на длъжника, което прави безпредметно предявяването на вземанията.
В Тълкувателното решение ВКС приема, че нормата на чл.739, ал.1 от ТЗ намира приложение и в хипотезата на чл.632, ал.4 от ТЗ, независимо от вида и източника на вземанията на кредиторите и правноорганизационната форма на длъжника. Като мотиви за даденото разрешение са посочени:
► Нормата на чл.739, ал.1 от ТЗ не въвежда като предпоставка за приложението ѝ наличието на виновно поведение на кредитора – недобросъвестно бездействие на същия. Приема се, че непредявяването на вземанията може да се дължи и на обективен факт – икономическото състояние на длъжника. Този мотив е допълнен и с обстоятелството, че българското право предвижда негативни последици за правните субекти не само при неизпълнение на задълженията им, но и при неупражняване на правата им (като пример е даден институтът на погасителната давност). ВКС е посочил примери, при които кредиторите имат интерес да привнесат разноски - наличие на имуществени права, с които длъжникът се е разпоредил и които могат да бъдат предмет на исковете за попълване масата на несъстоятелността и налично имущество, което не е парични средства, в който случай е необходимо да се предплатят разноските по осребряването му. Изхождайки от това, ВКС приема, че е неоправдано неупражняването на правото да се предплатят разноските от страна на кредиторите да не бъде скрепено с погасяване на вземанията на последните.
► Да се отрече приложението на чл.739, ал.1 от ТЗ в хипотеза на чл.632, ал.4 вр. ал.1 от ТЗ би означавало да се узакони възможността кредиторите да могат да търсят изпълнение на вземания, възникнали до приключване на производството по несъстоятелност, въз основа на новопридобито от длъжник - едноличен търговец, имущество. Този проблем съществува, поради обстоятелството, че при търговците – юридически лица, прекратяването на производството по несъстоятелност е съпроводено със заличаването им от търговския регистър (което има конститутивно действие), поради което те спират да съществуват в правния мир, по отношение на тях не може да се формира ново имущество и такова не може да послужи за удовлетворяване на кредиторите. По отношение на длъжник - едноличен търговец обаче, доколкото последният е физическо лице и вписването или заличаването в регистъра не влияе на правосубектността му (няма конститутивно действие), при прекратяване на производството по несъстоятелност срещу такъв длъжник, но непогасяване на вземанията на неговите кредитори, би се достигнало до претендиране от кредитор и изпълнение от длъжник - ЕТ на задължения, възникнали преди прекратяване на производството по несъстоятелност въз основа на новопридобито от него имущество. Този дуалистичен режим по отношение на правосубектността на търговците-юридически лица и на едноличните търговци (действието на вписването в търговския регистър на обстоятелства, свързани с правосубектността им), не следва да се пренася в производството по несъстоятелност, тъй като последното има характера на универсално производството по принудително изпълнение и третира търговците по еднакъв начин, независимо от правноорганизационната им форма, освен в изрично предвидени от закона случаи (визира се хипотезата на чл.612 от ТЗ). В мотивите си ВКС се позовава и на Директива (ЕС) 2019/1023 на Европейския парламент и Съвета от 20.06.2019 г. за рамките за превантивно преструктуриране, за опрощаване на задължения и забраната за осъществяване на дейност, за мерките за повишаване на ефективността на производствата по преструктуриране, несъстоятелност и опрощаване на задължения и за изменение на Директива (ЕС) 2017/1132, която направлява европейските законодателства към „културата на спасяване“, съгласно която производството по несъстоятелност следва да доведе до пълно опрощаване на дълга на предприемачите след максимален период от 3 години, като същия максимален период е предвиден и за възстановяване на правата им.
► По отношение на давността на вземанията в производството по несъстоятелност, който въпрос принципно е разрешен с нормата на чл.685а от ТЗ, ВКС приема, че в хипотезата на прекратяване на производството по чл.632, ал.4 вр. ал.1 от ТЗ, нормата на чл.685а от ТЗ, не намира приложение. Мотив за това е, че след като чл.685а от ТЗ урежда спирането, прекъсването и изтичането на погасителната давност относно предявени в производството по несъстоятелност вземания, то доколкото в разглежданата хипотеза на прекратяване на производството по чл.632, ал.4 вр. ал.1 от ТЗ, не се развива фаза на предявяване и приемане на вземанията, няма как нормата на чл.685а от ТЗ да намери приложение. За да достигне до този извод ВКС прави официално граматическо, логическо и ограничително тълкуване на чл.685а от ТЗ. Приема още и че в случаите на чл.739, ал.1 от ТЗ, се погасява не само правото на принудително изпълнение, но и самото материално право.
В Тълкувателното решение е разгледана и хипотезата на чл.744 от ТЗ, при която прекратено производство по несъстоятелност (в това число и с решение по чл. чл.632, ал.4 вр. ал.1 от ТЗ) се възобновява с решение на съда, когато в срок от една година след прекратяване на производството се освободят суми, заделени за оспорени вземания или се открие имущество, което не е било известно при прекратяването на производството по несъстоятелност. В този случай ВКС приема, че при възобновяване на производството по реда на чл.744 от ТЗ, непредявените вземания няма да се считат погасени , доколкото производството не се счита приключило, тъй като е налице продължаване на същото производство, което е било прекратено с решението по чл.632, ал.4 от ТЗ, а не образуване на ново производство по несъстоятелност. Въз основа на приетото от ВКС, може да се направи извод, че при възобновяването в срок на производството по реда на чл.744 от ТЗ, чл.739, ал.1 от ТЗ не е породил своят правен ефект и за кредиторите ще съществува възможността да предявят своите вземания във възобновеното производство. При преклудиране на възможността за възобновяване на производството по чл.744 от ТЗ обаче, ВКС приема, че няма основание да се отрече стабилизиране на погасителния ефект по чл.739, ал.1 от ТЗ относно непредявените вземания и неупражнените в това производство права.
Важно разрешение в Тълкувателното решение намира и въпросът досежно отговорността на неограничено отговорните съдружници в персоналните дружества - съдружници в събирателно дружество и комплементарите в командитно дружество. Остава обаче нерешен въпросът за комплементарите в командитно дружество с акции, тъй като последните са по дефиниция неограничено отговорни съдружници, но командитното дружество с акции е капиталово търговско дружество, а в Тълкувателното решение се засяга изрично отговорността на неограничено отговорните съдружници в персоналните дружества. Вън от тази празнота, ВКС приема, че при прекратяване на производство по несъстоятелност срещу персонално дружество по реда на чл.632, ал.4, вр. ал.1 от ТЗ, неограничено отговорните съдружници не продължават да отговарят за дружествените дългове. Мотив за това е нормата на чл.88 от ТЗ, която съдът е тълкувал граматически и е извел, че отговорността на неограничено отговорните съдружници в дружеството е акцесорна спрямо тази на последното. При прекратяване и заличаване на търговското дружество по реда на чл.632, ал.4 вр. ал.1 от ТЗ дълговете се погасяват по силата на чл.739, ал.1 от ТЗ, което, предвид акцесорния характер на отговорността на неограничено отговорните съдружници, следва да важи и за последните.
В допълнение към горното, ВКС взима под внимание разпоредбата на чл.610 от ТЗ, съгласно която едновременно с откриването на производството по несъстоятелност за търговското дружество, производството по несъстоятелност се смята за открито и за неограничено отговорния му съдружник. ВКС пояснява, че ако неограничено отговорният съдружник е юридическо лице, то последният не дължи, както дружествени, така и лични дългове след прекратяване на производството срещу него и следва да се приеме, че нормата на чл.739, ал.1 от ТЗ следва да намери приложение и по отношение на производството по несъстоятелност срещу него и вземанията се погасяват. За да стигне до този извод, ВКС изхожда от факта, че последиците от приключване на производството по несъстоятелност, инициирано за неограничено отговорния съдружник – юридическо лице, са такива, каквито са за самото търговско дружество, в което е неограничено отговорен съдружник - юридическото лице се заличава от търговския регистър и престава да съществува като правен субект. В случай че неограничено отговорните съдружници са физически лица, личните им дългове също се погасяват на основание чл.739, ал.1 от ТЗ с приключване на откритото по отношение на тях производство по несъстоятелност едновременно с прекратяване на производството по несъстоятелност по отношение на търговското дружество, в което те членуват. Така положението на физическото лице – неограничено отговорен съдружник, не може да бъде по-тежко от това на физическото лице – едноличен търговец, предвид и даденото разрешение в Тълкувателното решение досежно последните.
Вторият въпрос, по който се дава разрешение с Тълкувателното решение, обхваща случаи, при които производството по несъстоятелност е спряно по реда на чл.632, ал.5 от ТЗ, след като в хода на производството се установи, че наличното имущество на длъжника е недостатъчно за покриване на разноските за производството по несъстоятелност. В този случай често се постановява поредица от решения за спиране и възобновяване на производството през кратки времеви интервали с оглед осигуряване на средства за покриване на разноските за производството. Същевременно производството по несъстоятелност е съпътствано от множество специални (по чл.649, ал.1 от ТЗ) и обикновени (по чл.658, ал.7, предложение второ от ТЗ) искове за попълване масата на несъстоятелността и от установителни искове по чл.694, ал.1-3 от ТЗ. В съдебната практика има противоречие относно последиците на решението за спиране на производството по несъстоятелност по чл.632, ал.5 от ТЗ за исковете по чл.649, ал.1 от ТЗ (специалните искове за попълване масата на несъстоятелността) и за производствата по чл. 694 от ТЗ (положителните и отрицателните установителни искове относно съществуването на неприети и приети вземания в производството по несъстоятелност). Основните въпроси в случай на спиране на производството по този ред са: а) дали при спряно производство е допустимо предявяване на нови искове за попълване масата на несъстоятелността по чл.649, ал.1 от ТЗ и на установителни искове по чл.694, ал.1-3 от ТЗ б) дали спирането на производството по несъстоятелност е основание за спиране и на заварените искови производства по чл.649, ал.1 от ТЗ и по чл.694, ал.1-3 от ТЗ и в) как спирането на производството по несъстоятелност се отразява на едногодишния преклузивен срок по чл.649, ал.1 от ТЗ, който срок е за предявяване на исковете за попълване масата на несъстоятелността.
В Тълкувателното решение ВКС приема, че спирането на основание чл.632, ал.5 от ТЗ, на производството по несъстоятелност не е пречка за предявяване на нови искове по чл.649, ал.1 от ТЗ и чл.694, ал.1-3 от ТЗ, не е основание за спиране на заварените искови производства по чл.649, ал.1 и чл.694, ал.1-3 от ТЗ, нито прекъсва или спира течението на едногодишния преклузивен срок по чл.649, ал.1 от ТЗ. Като мотиви за даденото разрешение са посочени следните аргументи:
► Едногодишният срок по чл.649, ал.1 от ТЗ е по своя характер преклузивен, следователно, за разлика от давностния срок, преклузивният срок не може да се прекъсва и не може да се спира изтичането му. Следва да се да се добави, че действието на преклузивните срокове настъпва автоматично по силата на правото, като по чл.649, ал.1 от ТЗ, началният момент на изтичане на срока е свързан с кумулативното осъществяване на предпоставките за възникване и упражняване на правото на иск по чл.649, ал.1 от ТЗ. В случая на последващо спиране по чл.632, ал.5 от ТЗ на производство по несъстоятелност, след постановено решение по чл.630, ал.1 или ал.2 от ТЗ, едногодишният срок за предявяване на исковете по чл.649, ал.1 от ТЗ започва да тече с постановяване на решението чл.630, ал.1 от ТЗ или по чл.630, ал.2 от ТЗ. Поради това, в случай на последващо спиране на производството по несъстоятелност преди изтичането на срока по чл.649, ал.1 от ТЗ, не започва да тече нов едногодишен срок за предявяване на искове за попълване масата на несъстоятелността. ВКС допълнително се аргументира, че ако се приеме противното, то това би означавало да се допусне исковете за попълване масата на несъстоятелността да могат да бъдат предявявани в срок - по-дълъг от предвидения в закона едногодишен преклузивен такъв и да има повече от един начален момент за изтичане на този срок - от обявяване на всяко решение за възобновяване на производството по несъстоятелност, в случай на многократно спиране и възобновяване на производството. Последното би означавало срокът да бъде прекъсван, а предвид характера му на преклузивен такъв – това е невъзможно.
► Веднъж започнал да тече, срокът по чл.649, ал.1 от ТЗ, за предявяване на специалните искове за попълване масата на несъстоятелността, предвид преклузивния си характер, не може да бъде прекъсван и спиран, следователно последващото спиране на основание чл.632, ал.5 от ТЗ на производството по несъстоятелност не се явява пречка за предявяване на нови искове по чл.649, ал.1 от ТЗ, предвид продължаващото изтичане на преклузивния срок, в рамките на който следва да бъде упражнено правото на иск. Изрично е отречено и приложението в случая на чл.61, ал.1 от ГПК, който се приема, че е относим единствено към процесуални срокове по движение на спряно висящо дело. В разглежданата хипотеза това е делото по несъстоятелност и нормата намира приложение спрямо последното, но не и спрямо делата по съпътстващите искове, тъй като производствата по тях са отделни от производството по несъстоятелност.
► Производствата по чл.694, ал.1-3 от ТЗ и чл.649, ал.1 от ТЗ са отделни от производството по несъстоятелност, поради което спирането му не разпростира действието си по отношение на тях. Със спиране на производството по несъстоятелност е налице временна забрана да се извършват процесуални действия по делото за несъстоятелност, но не и по съпътстващите го искове и образуваните по тях производства, които са отделни дела. Посочено е и че спирането на производство по несъстоятелност не е сред изрично предвидените в чл.229 от ГПК основания за спиране на исково производство, нито съществува изрична норма в този смисъл в ТЗ. ВКС разглежда и целите на посочените искови производства. Исковете за попълване масата на несъстоятелността позволяват да бъдат осигурени средства за покриване на разноските в производството по несъстоятелност, съответно за удовлетворяване на кредиторите, а установителните искове по чл.694, ал.1-3 от ТЗ ще разрешат спорове във връзка с установяване на кредиторите на несъстоятелността и следователно установяването на качеството кредитор на едно лице с неприето вземане може да доведе до интерес за същото от предплащане на необходимите разноски за издръжка на производството по несъстоятелност. В заключение, изхождайки от целите на производствата по чл.694, ал.1-3 от ТЗ и чл.649, ал.1 от ТЗ, ВКС приема, че последните могат да спомогнат за възобновяването на производството по несъстоятелност, а не обратното, поради което производствата не следва да бъдат спирани.
► ВКС се мотивира и през призмата на правомощията на синдика. В Тълкувателното решение се приема, че при последващо спиране на производството по несъстоятелност по чл.632, ал.5 от ТЗ, правомощията на синдика не се прекратяват и последният не може да бъде заличен с решението по чл.632, ал.5 от ТЗ, тъй като в съдържанието на решението не е обхванато заличаването или освобождаването на синдика. Изтъква се и че решението по чл.632, ал.5 от ТЗ не е сред изчерпателно изброените в чл.657 от ТЗ основания за освобождаване на синдика. В хипотезата на последващо спиране по чл.632, ал.5 от ТЗ, производството по несъстоятелност е спряно и висящо, но не е прекратено, поради което разпоредбата на чл.736, ал.1 от ТЗ, съгласно която прекратяването на правомощията на синдика настъпва по силата на закона с прекратяването на производството по несъстоятелност, не намира приложение. При спиране на производството по несъстоятелност се запазват извършените до този момент процесуални действия, включително действието по назначаване на синдика. След като синдикът запазва правомощията си, в това число да представлява длъжника и да участва в производствата, по които страна е последният, както и да завежда дела от негово име, то синдикът, може да упражнява правомощията си в производствата по чл.694 от ТЗ и по чл.649 от ТЗ. Във връзка с последното, заварените от спирането на делото по несъстоятелност производства по чл.649, ал.1 и чл.694, ал.1-3 от ТЗ не подлежат на спиране, тъй като правомощията на синдика не са спрени или прекратени и последният може да вземе участие в тях или да ги инициира, ако законът му го позволява. Правилно е становището на ВКС, че неполучаването на текущо възнаграждение от синдика, поради липсата на средства за изплащането му, не е обстоятелство, което води до отпадане на правомощията на синдика или до невъзможност те да бъдат упражнявани. Остава обаче неразрешен практическият проблем относно мотивацията на синдика да извършва законоустановените си в производството действия в тази хипотеза. Проблемът е продиктуван от обстоятелството, че дори и синдикът да получи възнаграждението си в по-късен момент, след привнасяне на разноски от кредитор, то това би се случило значително по-късно във времето, а и предвид привилегията на вземането за възнаграждение на синдика, която е по чл.722, ал.1, т.3 от ТЗ, то може да се стигне и до случаи, в които синдикът въобще да не получи възнаграждение за извършените от него действия. Тази неяснота води до практически проблеми, тъй като в тази хипотеза синдиците често не искат да упражняват правомощията си и да извършват законоустановените им действия, предвид сложността на производството по несъстоятелност и неяснотата дали трудът им в това производство ще бъде възнаграден.
Очевидно е, че даденото разрешение цели, независимо от спряното производство по несъстоятелност, да се обезпечи развитието на производствата по съпътстващите искови производства по чл.649, ал.1 от ТЗ и чл.694, ал.1-3 от ТЗ, както и предявяването на нови искове по чл.649, ал.1 от ТЗ за ревизиране на определени действия и сделки, резултатът от които би могъл да доведе до попълване масата на несъстоятелността, респективно – предпоставки за възобновяване на спряното производство. Даденото разрешение не отчита обаче, че при някои от тези искове (по чл.649 от ТЗ) активна страна е синдикът, а при други (тези по чл.694 от ТЗ) – е задължително участието на синдика. Не е ясно обаче каква ще бъде мотивацията на последния да упражнява правата си в производство, по което той не получава текущото си възнаграждение, още повече, че натрупаното и неплатено възнаграждение на синдика не се ползва с приоритет, а се удовлетворява съгласно общия ред на чл.722, ал.1, т.3 от ТЗ. Нещо повече, последният ще се окаже заложник на спряното производство по несъстоятелност, доколкото по спряното производство съдът не може да процедира и синдикът не може да бъде освободен нито по негово писмено искане до съда (чл.657, ал.1, т.1 от ТЗ), нито при която и да е от другите хипотези на чл.657, ал.1 от ТЗ. Това е едно от поредните доказателства, че следва да бъде детайлно уредена законодателно дейността на синдика и регламентирането на неговото възнаграждение.
Запишете се за нашия информационен бюлетин и следете страницата ни в LinkedIn, за да не пропускате важни новини и експертни анализи.