С откриването на производство по несъстоятелност за длъжникa е недопустимо удовлетворяване на кредиторите му по реда на индивидуалното принудително изпълнение по реда на ГПК(1), тъй като то не е пригодно да уреди справедливо конкуренцията между интересите на кредиторите. На тази нужда отговаря производството по несъстоятелност като производство по универсално принудително изпълнение. За целта, вземанията на кредиторите трябва да бъдат установени по реда на специална процедура, предвидена в Търговския закон („ТЗ“).
Съгласно чл.637, ал.1, изр. първо от ТЗ, с откриване на производството по несъстоятелност се спират съдебните и арбитражните производства по имуществени граждански и търговски дела срещу длъжника(2). Спряното производство се възобновява и продължава с участието на(3):
1. синдика и кредитора, ако вземането не е включено в списъка на приетите от синдика вземания или в одобрения от съда списък по чл.692 от ТЗ;
2. синдика, кредитора и лицето, подало възражение, ако вземането е включено в списъка на приетите от синдика вземания, но срещу него е направено възражение по реда на чл.692, ал.3 от ТЗ.
Решението по възобновеното производство има установително действие в отношенията между длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността(4). Тази уредба е аналогична с уредбата относно определянето на субективните предели на силата на пресъдено нещо на решение, постановено по иск за установяване на вземанията в производството по несъстоятелност(5).
Целта на спирането на завареното производство е то да бъде запазено, в случай че относно предявеното вземане, предмет на иска, възникне спор в производството по несъстоятелност. В този случай, с оглед на процесуална икономия, спорът ще се разреши по исков ред в завареното производство, вместо да се предявява нов иск по реда на чл.694 от ТЗ. След възобновяването си по чл.637, ал.3 от ТЗ, завареното производство обслужва единствено нуждите на производството по несъстоятелност и изпълнява функцията на иск по чл.694 от ТЗ (без да се преминава от осъдителен в установителен иск).
Посочената правна уредба, макар и да съблюдава принципа за процесуална икономия, в сегашната си редакция нарушава друг основен принцип – принципа за равнопоставеност на кредиторите на несъстоятелния длъжник. Наличието на израза „и арбитражните производства“ в чл.637, ал.1 от ТЗ създава неравно третиране на кредитори, които са отнесли спора си с длъжника пред арбитражен съд и кредитори, които са завели иск по общия ред пред държавен съд или пък им предстои да установяват вземането си в производство по чл.694 от ТЗ.
При разглеждането на проблема, следва да се обърне внимание на целта на арбитражното производство, правните последици на арбитражното решение и рисковете, които възникват за кредиторите, като се съблюдава принципът за равнопоставеност на кредиторите на несъстоятелния длъжник. Гореописаната правна уредба предпоставя възникване на проблеми за останалите кредитори, когато даден кредитор установява вземания в производство по несъстоятелност посредством възобновено арбитражно производство и постановено в него решение.
Търговци сключват арбитражно споразумение за разрешаване на спор пред арбитражен съд, като целта е постигането на бързина при разрешаването му. След възникването на спор, страните отнасят същия до арбитражен съд. Междувременно за ответника в арбитражното производство се открива производство по несъстоятелност. В тази хипотеза арбитражното производство се спира, а ищецът-кредитор предявява вземанията си в производството по несъстоятелност. След включването на предявеното вземане в списъка на неприетите от синдика вземания и отхвърляне на възражението срещу това включване или след уважаването на възражение срещу включването на същото вземане в списъкa на приетите вземания спряното арбитражно производство между длъжника и кредитора му следва да се възобнови. След възобновяването на арбитражното производство се постановява арбитражното решение с участието на синдика, като решението има установително действие, а правните му последици са идентични с правните последици на решение, постановено по установителен иск, предявен на основание чл.694 от ТЗ.
Тук възникват проблемите и най-вече нарушаването на принципа за равнопоставеност на кредиторите на несъстоятелния длъжник.
При преценката за субективните предели на силата на пресъдено нещо на арбитражно решение, следва да се съобрази специфичният характер на арбитражното производство, с което се цели постигане на бързина в отношенията между страните по арбитражното споразумение. Когато обаче една от страните по арбитражното споразумение е неплатежоспособна и по отношение на нея е открито производство по несъстоятелност, не следва да се остави тези страни да уреждат отношенията си чрез арбитраж. Бързината за уреждане на отношенията между страните по арбитражното споразумение и самото арбитражно производство има опасност да се развият и да рефлектират изцяло в ущърб на останалите кредитори по несъстоятелността.
При изследването на този проблем, следва да се вземат предвид и целите на производството по несъстоятелност, тъй като последното засяга интересите на значително по-широк кръг лица и се цели удовлетворяване на всички кредитори на несъстоятелния длъжник, които следва да бъдат третирани равнопоставено. Проверката за валидност, допустимост и правилност на решението на държавните съдилища се извършва в триинстанционно съдебно производство, докато арбитражното производство се развива едноинстанционно с цел бързина, пред избран от страните арбитър или арбитри. Съгласно сегашната уредба, силата на пресъдено нещо на решението, постановено по установителен иск по чл.694 от ТЗ (или по възобновено по реда на чл.637, ал.3 от ТЗ исково производство) и силата на пресъдено нещо на арбитражно решение са еквивалентни за целите на производство по несъстоятелност. В този случай възниква неравнопоставеност между кредиторите, като се поставя в привилегировано положение кредитор, който основава неоспоримостта на вземането си на арбитражно решение, постановено в едноинстанционно производство, спрямо кредитор, който установява съществуването на вземането си в триинстанционно производство по чл.694 от ТЗ (или на възобновено по реда на чл.637, ал.3 от ТЗ триинстанционно съдебно производство).
Пример за изложеното по-горе е това, че кредиторът, който основава неоспоримостта на вземането си на арбитражно решение, ще може да упражнява в производството по несъстоятелност правата по вземането си (напр. да гласува на общо събрание на кредиторите) в значително по-ранен момент от останалите кредитори с оспорени вземания. Последните следва да водят триинстанционно производство до влизане в сила на решение за установяване на тяхното вземане. Това е така, защото до влизане в сила на решението по установителния иск, кредиторът с оспорено вземание не може да упражнява правата по вземането си (освен ако не представи убедителни писмени доказателства), тъй като оспореното вземане не представлява прието вземане по смисъла на чл.693 от ТЗ. Поради тази причина, отношенията между кредитор и длъжник, които са сключили арбитражно споразумение, следва да се уреждат не въз основа на арбитражното споразумение, а по правилата на универсалното принудително изпълнение - в производството по несъстоятелност и съпътстващите го такива производства пред съда по несъстоятелността, а именно установителните искове по чл.694 от ТЗ.
Друг аргумент е, че в арбитражното производство не е възможно друг кредитор на несъстоятелността да встъпи като трето лице – помагач на страната на длъжника(6). Отделно от това, макар и присъединен във възобновеното арбитражно производство, процесуалните възможности на синдика е възможно да са силно ограничени. Предвид характера на арбитражното производство като едноинстанционно, синдикът е възпрепятстван от възможността да обжалва арбитражното решение. В този случай, дори да е налице порок на арбитражното решение, с което длъжникът бива осъден, то синдикът не може да упражни функциите си на пазител на имуществото на длъжника. В същото време неговото конституиране има за последица обхващане на всички кредитори на несъстоятелността от формираната сила на пресъдено нещо на арбитражното решение.
Кредиторът, основаващ неоспоримостта на вземането си на арбитражно решение, конкурира вземанията на останалите кредитори в несъстоятелността с оспорени вземания. Последните следва да установяват вземанията си със сила на пресъдено нещо в триинстанционно съдебно производство. Така може да се стигне до несправедливо и неравно положение, при което кредитор с неприето вземане, чието възражение срещу неприемането не се уважи от съда по несъстоятелността, да възобнови и проведе едноинстанционно арбитражно производство, а впоследствие да представи арбитражно решение. От друга страна, кредитор с прието вземане, възраженията срещу което са оставени без уважение от съда по несъстоятелността с определението по чл.692, ал.4 от ТЗ, ще трябва да установява вземането си в триинстанционно производство по чл.694 от ТЗ само защото срещу този кредитор е възможно да са заведени формално отрицателни установителни искове от друг кредитор. Поради това, спазвайки целите и принципите на производството по несъстоятелност, намерили законов израз в чл.607 от ТЗ, силата на пресъдено нещо на арбитражно решение не следва да бъде зачитана от съда по несъстоятелността, а правата, които кредиторът претендира да са неоспорими въз основа на постановено арбитражно решение, следва да бъдат пълно и главно доказани в производството по чл.694 от ТЗ.
За избягване на описаните проблеми de lege ferenda следва да бъде направена законодателна промяна в чл.637, ал.1 от ТЗ, като бъде предвидено прекратяване на висящите към момента на откриване на производството по несъстоятелност арбитражни производства с предмет вземания на кредитори. Така ще се възпрепятства възобновяването на арбитражно производство, а сила на пресъдено нещо на арбитражно решение няма да бъде формирана, респективно - зачитана в производството по несъстоятелност. За кредиторите, които са образували арбитражно производство преди откриване на производство по несъстоятелност на длъжника, ще остане възможността, която имат всички останали кредитори с оспорени вземания - да установят вземанията си по съдебен ред в производството по чл.694 от ТЗ. Целта на тази промяна е спазване на принципа за равно и справедливо третиране на кредиторите в производството по несъстоятелност и премахване на възможността определени субекти, претендиращи да са кредитори на несъстоятелния длъжник, да искат установяване на вземанията си по безспорен начин, въз основа на едноинстанционни арбитражни решения.
(1) Изключение е уредено в чл.638, ал.3 от Търговския закон
(2) С изключение на трудови спорове по парични вземания
(3) Видно от разпоредбата на чл.637, ал.3 от ТЗ
(4) Чл. 637, ал. 4 от ТЗ - Решението, постановено по ал. 3, има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори на несъстоятелността
(5) чл. 694, ал. 8 от ТЗ - Влязлото в сила решение по иск по ал. 1 - 3 има установително действие в отношенията на длъжника, синдика и всички кредитори в производството по несъстоятелност
(6) Такава възможност е предвидена в чл.694, ал.4 от ТЗ за някои от установителните искове с цел предотвратяване постановяването на акт със сила на пресъдено нещо по симулативен процес.