На 15 юли 2021 г. Съдът на Европейския съюз („СЕС“) прие Решение по дело С-535/19, с което утвърди, че граждани на Европейския съюз („Съюза“) следва винаги да бъдат включвани в обществената здравноосигурителна система на държава членка, в която са се установили, но приемащата държава има право да постави определени условия за включването на икономически неактивните граждани в същата система.
Запитването е отправено в рамките на спор между A – физическо лице, и Министерство на здравеопазването на Република Латвия по повод отказа на последното да включи А в обществената здравноосигурителна система и да му издаде европейска здравноосигурителна карта.
По повод на преюдициалното запитване, СЕС е дал тълкуване на членове от Регламент (ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004 година за координация на системите за социална сигурност („Регламент № 883/2004“), Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент на Съвета от 29 април 2004 година относно правото на граждани на Съюза и на членове на техните семейства да се движат и да пребивават свободно на територията на държавите членки („Директива 2004/38/ЕО“).
В края на 2015 г. италианският гражданин А напуска Италия и се установява в Латвия, за да се присъедини към съпругата си, латвийска гражданка, и двете им непълнолетни деца с латвийско и италианско гражданство. Преди заминаването си А уведомява компетентните италиански органи за преместването си в Латвия. Поради това той е вписан в регистъра на пребиваващите в чужбина италиански граждани. В това качество той вече не може да ползва здравно обслужване в Италия, разходите за което се покриват от финансираната от тази държава членка система за здравеопазване.
На 22 януари 2016 г. A иска от Националната здравна служба на Латвия да го впише в регистъра на получателите на здравно обслужване и да му издаде европейска здравноосигурителна карта. Вписването обаче е отказано, поради това че A не попада в нито една от категориите получатели на здравно обслужване, финансирано от държавата, посочени в латвийския Закон за здравното обслужване, тъй като не е нито наето, нито самостоятелно заето лице в Латвия, а пребивава там въз основа на удостоверение за регистрация на гражданин на Съюза. В следствие на това той може да получава здравни услуги само срещу заплащане.
Решенията на административните здравни органи в Латвия са обжалвани от А. Двете съдебни инстанции отхвърлят жалбата му, като считат, че разлика в третирането между A, който пребивава законно в Латвия, и икономически неактивните латвийски граждани може да бъде оправдана със законосъобразната цел за защита на публичните финанси и е пропорционална.
Върховният съд на Латвия счита, че обсъжданите въпроси са от компетентността на СЕС и изпраща преюдициалното запитване със следните въпроси, преформулирани от Съда във финалното Решение:
„1) Трябва ли да се счита, че общественото здравно обслужване е включено в понятието „обезщетения за болест“ по смисъла на чл. 3, пар. 1, буква а) от Регламент № 883/2004?
2) Дали чл. 4 и чл. 11, пар. 3, буква д) от Регламент № 883/2004, както и чл. 7, пар. 1, буква б) и чл. 24 от Директива 2004/38 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално законодателство, което изключва от правото да бъдат осигурени в рамките на обществената здравноосигурителна система в приемащата държава членка, за да се ползват от здравни услуги, финансирани от тази държава, икономически неактивните граждани на Съюза, които са граждани на друга държава членка, за които по силата на чл. 11, пар. 3, буква д) от посочения регламент се прилага законодателството на приемащата държава членка и които упражняват правото си на пребиваване на нейната територия в съответствие с чл. 7, пар. 1, буква б) от тази директива.“
Във връзка с първия въпрос, СЕС е отбелязал, че приложното поле на Регламент № 883/2004 и престациите, изключени от него, се основават главно на елементите, характерни за всяка престация, а именно нейната крайна цел и условията за отпускането ѝ, а не на това дали една престация се квалифицира от дадено национално законодателство като социалноосигурително обезщетение (решения от 16 септември 2015 г., Комисия/Словакия, C-433/13, т. 70 и от 25 юли 2018 г., A (Помощ за лице с увреждане), C-679/16, т. 31).
Така съгласно постоянната практика на Съда едно обезщетение може да се счита за социалноосигурително, доколкото, от една страна, то се отпуска на получателите без каквато и да е индивидуална и дискреционна преценка на нуждите на лицето въз основа на определеното от закона положение, и от друга страна, е свързано с един от рисковете, изрично изброени в чл. 3, пар. 1 от Регламент № 883/2004. Тези две условия са кумулативни (1).
Първото условие е изпълнено, когато обезщетението се предоставя с оглед на обективни критерии, които пораждат право да се получи съответното обезщетение, без компетентният орган да може да взема под внимание други лични обстоятелства (2). Съгласно второто условие разглежданото обезщетение трябва да се отнася до някой от рисковете, изрично изброени в чл. 3, пар. 1 от Регламент № 883/2004. Следва да се припомни, че буква а) от тази разпоредба изрично споменава „обезщетенията за болест“.
„Обезщетенията за болест“ са насочени основно към оздравяването на болния (3), осигурявайки обслужването, необходимо с оглед на състоянието му (4), и поради това покриват риска, свързан с определено болестно състояние (решения от 21 юли 2011 г., Stewart, C 503/09, т. 37 и от 5 март 2020 г., Pensionsversicherungsanstalt (Обезщетение за рехабилитация), C 135/19, т. 32). Обратно, престацията попада в понятието „социално и медицинско подпомагане“, изключено от приложното поле на Регламент № 883/2004 съгласно чл. 3, пар. 5, буква а), когато предоставянето ѝ зависи от индивидуална преценка на личните потребности на желаещия да я получи (5).
СЕС отсъжда, че и двете кумулативни условия, определящи едно обезщетение като социалноосигурително, са налице в главното производство.
Давайки положителен отговор на първия въпрос, СЕС е преформулирал останалите пет, зададени начално от запитващата юрисдикция, като се фокусира върху въпроса дали е допустимо национално законодателство да изключва правото на едно лице да бъде осигурено в рамките на обществената здравноосигурителна система в приемащата държава членка, и да се ползва от здравни услуги, финансирани от тази държава, като това лице е икономически неактивно и гражданин на друга държава членка, но пребивава на територията на приемащата държава членка.
На първо място, чл. 11, пар. 3, буква д) от Регламент № 883/2004 съдържа „стълкновителна норма“, чиято цел е да определи националното законодателство, приложимо към получаването на обезщетенията за социална сигурност, сред които са обезщетенията за болест, на които могат да имат право всички лица, включително икономически неактивните лица (решения от 14 юни 2016 г., Комисия/Обединено кралство, C-308/14, т. 63 и от 8 май 2019 г., Inspecteur van de Belastingdienst, C-631/17, т. 35 и 40). От това следва, че по принцип последните попадат под действието на законодателството на държавата членка по тяхното пребиваване.
Въпреки това при определяне на условията за съществуване на правото на включване в дадена схема за социална сигурност държавите членки са длъжни да спазват действащите разпоредби от правото на Съюза. По-специално предвидените в Регламент № 883/2004 стълкновителни норми са наложени императивно на държавите членки, поради което те не разполагат с възможност да определят до каква степен е приложимо тяхното собствено законодателство или законодателството на друга държава членка (решения от 25 октомври 2018 г., Уолтопия, C-451/17, т. 48 и от 5 март 2020 г., Pensionsversicherungsanstalt (Обезщетение за рехабилитация), C-135/19, т. 43). От това следва, че по силата на националното си законодателство държава членка не може да откаже да включи в своята обществена здравноосигурителна система гражданин на Съюза, който по силата на чл. 11, пар. 3, буква д) от Регламент № 883/2004 попада в приложното поле на законодателството на тази държава членка.
Но както е отбелязано и от запитващата юрисдикция, А е икономически неактивен гражданин на Съюза. Видно от чл. 7, пар. 1, буква б) от Директива 2004/38, държавите членки могат да изискват от гражданите на Съюза, които са граждани на друга държава членка и искат да получат право да пребивават на територията им повече от три месеца, без да упражняват икономическа дейност, да притежават за себе си и за членовете на семейството си пълно здравно застрахователно покритие в приемащата държава членка и достатъчно средства, за да не се превърнат в тежест за системата за социално подпомагане на тази държава през периода на пребиваването си (6).
Така от чл. 7, пар. 1, буква б) от Директива 2004/38 следва, че през целия период на пребиваване на територията на приемащата държава членка над три месеца и до пет години икономически неактивният гражданин на Съюза трябва по-специално да притежава за себе си и за членовете на семейството си пълно здравно застрахователно покритие, за да не се превърне в неприемлива тежест за публичните финанси на тази държава членка. СЕС утвърждава, че приемащата държава членка може да предвиди, че достъпът до обществена здравноосигурителна система няма да бъде изцяло безвъзмезден, като има правото да постави определени условия, целящи икономически неактивният гражданин да не се превърне в неприемлива тежест. Такива условия могат да бъдат например сключването или продължаването на частна застраховка, осигуряваща пълно здравно покритие, от страна на посочения гражданин на Съюза, или пък плащането от страна на същия гражданин на вноска в обществената здравноосигурителна система на тази държава членка. В този контекст обаче приемащата държава членка трябва да следи за спазването на принципа на пропорционалност и следователно за същия гражданин на Съюза да не е прекомерно трудно да изпълни тези условия.
(1) Решение от 25 юли 2018 г., C-679/16, т. 32 и 33
(2) Решение от 25 юли 2018 г., C 679/16, т. 34
(3) Решение от 16 ноември 1972 г., Heinze, С-14/72, т. 8
(4) Решение от 8 юли 2004 г., Gaumain-Cerri и Barth, C-502/01 и C-31/02, т. 21
(5) Решение от 16 юли 1992 г., Hughes, C-78/91, т. 17
(6) Решение от 19 септември 2013 г., Brey, C-140/12, т. 47