Вече една година модерният свят е почти изцяло парализиран от безпрецедентното разпространение на COVID-19. Страни по целия свят прилагат различни по строгост мерки, които оказват силно влияние на бизнесите от всички мащаби.
При първоначалния си сблъсък с COVID-19 много страни се възползваха от дигитални процеси, които вече са станали неизменна част от нашия живот (прочети повече тук). Излизанията от дома се извършваха чрез изпращането на SMS съобщения, а спазването на карантинните мерки можеше да се гарантира включително чрез проследяване на локацията на съответното лице чрез мобилното му устройство.
След първоначалния шок от сблъсъка с COVID-19 и когато правителствата и гражданите осъзнаха, че ще живеем с този вирус по-дълго от очакваното, „новото нормално“ принуди публичните органи, а и много бизнеси да дигитализират своите услуги, правейки ги лесно достъпни онлайн, с което да преборят икономическите последици и да оцелеят.
В България COVID-19 подейства като неочакван, но естествен катализатор на дигитализацията в публичния сектор. От началото на пандемията у нас са приети и изменени множество нормативни актове, които позволяват дистанционното използване на услуги от публичния сектор. Тези процеси, макар и все още в начален етап, дадоха дългоочаквания тласък на електронното правителство и електронното правосъдие. По-долу ще покажем примери за някои значими промени, които бяха приети в българското законодателство във връзка с дигитализацията в публичния сектор:
През 2020 г. бяха обнародвани множество промени в Гражданския процесуален кодекс („ГПК“), с които бяха въведени различни възможности за дистанционни действия в иначе консервативните правила на гражданския процес. ГПК разреши на различни участници в процеса да участват дистанционно (като напр. преводачи и тълковници). Непосредствената причина зад този ход е да се избегне струпването на хора в съдебната зала, но в по-далечна перспектива се създава възможност за гъвкавост и бързина в процеса.
Основата в дигитализацията на гражданския процес е възможността за дистанционното участие на страните в съдебни заседания. Именно такава възможност въведе новоприетата разпоредба на чл. 135а от ГПК - участие чрез видеоконферентна връзка. В допълнителните разпоредби на ГПК е включена и легална дефиниция на „видеоконференция“, а именно – „комуникационна връзка чрез техническо средство за едновременно предаване и приемане на образ и звук между участници в процеса, намиращи се на различни места, позволяваща записване и съхраняване на информацията на електронен носител“(1). Сериозна полемика създаде ал. 2 на цитираната разпоредба, според която в този случай страната следва да участва във видеоконферентна връзка като физически се намира в специално оборудвано за видеоконференции помещение в районен съд, определен по специален ред. Този законодателен подход по-скоро ограничава възможностите, предоставени от различните технологии, но от друга страна гарантира по-високо ниво на сигурност по отношение на мрежовата свързаност, използваните устройства, нерегламентирано записване и т.н.
С въвеждането на възможността за използване на видеоконферентна връзка, на съда също бяха възложени нови отговорности, които да гарантират нормалното протичане на съответното заседание. Тези задължения включват извършване на запис от видеоконференцията, следене за постоянна свързаност между участниците и съда, както и непрекъснатото предаване на звук и образ от съответната видеоконференция. Съдът изготвя видеозапис от конферентната връзка, която става неразделна част от делото и който се пази до изтичане на срока за съхранение на делото.
Използването на видеоконферентна връзка може да намери приложение и в хода на доказването – така например съгласно чл. 156 от ГПК, когато прави доказателствени искания, страната ще трябва да посочва дали е необходимо използването на видеоконферентна връзка, като в този случай на съда е дадена възможност за преценка за нейната необходимост.
Сериозно внимание е обърнато и на възможността за електронно връчване на съобщения от съда, като се цели това да оптимизира скоростта, с която се движат съдебните производства. Електронното връчване на съдебни книжа изисква както техническо време за интегрирането на съответните технологии, така и време за адаптация на участниците в процеса. По тази причина е предвидено, че тези промени ще влязат в сила от 30 юни 2021 г.
Въпреки пандемията, на този етап (според публичната информация) имотният пазар продължава да се развива с устойчиви темпове. Това доведе до струпване на хора в Агенцията по вписванията за извършване на различни справки, издаване на удостоверения за вещни тежести и т.н. Тук ясно си пролича необходимостта от дигитализиране на част от услугите. Така в първите дни на 2021 г. беше изменен Правилникът по вписванията. Създадена беше нова ал. 2 на чл. 42, според която Агенцията по вписванията осигурява възможност за заявяване на различни услуги чрез регистриран отдалечен достъп и възможност за преглед на електронния образ на поискани незаверени преписи от сканирани копия чрез Единния портал за заявяване на електронни административни услуги (ЕПЗЕУ) към Агенцията по вписванията. Тези услуги включват справки по вписванията, отбелязванията и заличаванията, извлечения от съдържанието на всички книги и регистри, незаверен препис от всички вписани и отбелязани актове или актове за заличаване, както и удостоверение за наличието или за отсъствието на вписване – подробно описани в ал. 1 на чл. 42 от Правилника по вписванията.
Множество други публични органи предприеха стъпки по усъвършенстване на вече наличните онлайн услуги. Факт е, че основна роля за това играят и все по-широко разпространените квалифицирани електронни подписи. Друг мощен катализатор на публичната дигитализация в близко бъдеще може да се окажат и удостоверенията за електронна идентичност, за които също е налице определена законова регламентация.
COVID-19 пандемията ще остави траен отпечатък и в нашето разбиране за използване и предоставяне на услуги. Стремежът към спазване на социална дистанция и „новото нормално“ засили усещането ни, че в ерата на лицевото разпознаване, използване на други биометрични данни за идентификация, електронните подписи и т.н., няма причина да бъдат ограничавани онлайн услугите в публичния сектор. Напротив – те следва да бъдат стимулирани, за да може държавната администрация, заедно с частния бизнес, да спомогне за поддържането на нормален начин на живот.
(1) Параграф 1, т. 1 ДР ГПК