Директива (ЕС) 2019/790 относно авторското право и сродните му права в цифровия единен пазар (Директивата) следваше да бъде въведена в законодателствата на държавите членки на ЕС до 7 юни 2021 г. Фактът, че България не спази задължението си не изглежда толкова странно на фона на настоящата политическа обстановка - разпуснато народно събрание и предстоящи предсрочни парламентарни избори. Интересното в случая е, че страната ни съвсем не е сама в закъснението си. Справка в официалния онлайн портал, поддържан от ЕС, показва, че към днешна дата едва 4 държави членки са транспонирали Директива (ЕС) 2019/790.
Директива (ЕС) 2019/790 е част от цялостната стратегия на ЕС да модернизира набора от законодателни инструменти, регулиращи системата на интелектуална собственост в общността. В нея са залегнали задължения на държавите членки да въведат разнообразни правила във връзка с използването на закриляни от авторско право обекти за научни и образователни цели, използване на произведения извън търговско обращение, правата на издателите на онлайн-пресата и други.
Тези теми обаче почти винаги остават на заден план в полза на всеизвестния член 17 от директивата, касаещ т.нар. „ъплоуд филтри“ и създаден най-вече за да „запълни дупката в приходите“, които авторите на аудио и видео произведения получават от използването на творбите им в онлайн платформи за споделяне на съдържание. Опростеният прочит на чл. 17 от Директивата води до извода, че при определени условия доставчиците на онлайн услуги за споделяне на съдържание имат задължение да осигуряват автоматичното предотвратяване на нарушения на авторското право на платформите си.
Тези правила в значителна степен ревизират режима, установен посредством Директивата за електронната търговия и въведените с нея условия за изключване отговорността на доставчици на услуги на информационното общество.
Член 17 от Директивата относно авторското право и сродните му права в цифровия единен пазар се радва на огромен бум от академични анализи, който едва ли може да се сравни с този на която и да било друга разпоредба от актуалното европейско законодателство и то дори преди да се е превърнал в действащо право. Безспорно, противоречивите интереси на автори и организации за колективно управление на права, от една страна и на редови интернет потребители и платформи за споделяне на съдържание, от друга страна дават основание за различни интерпретации и идеи за транспонирането на директивата в националните законодателства.
В тези условия не буди учудване фактът, че държавите членки нямат сигурност за това какъв е най-добрият начин дискусионните разпоредби да бъдат транспонирани. Така, в България още през март 2020 г. Министерството на културата обяви стартирането на процедура по консултация със заинтересованите страни относно въвеждането на директивата. В хода й множество организации от засегнатите икономически сектори изразиха мнения, като очаквано голям брой от тях бяха посветени именно на прословутия член 17.
Тази година Министерството на културата предложи проект на закон за изменение и допълнение на Закона за авторското право и сродните му права, отразяващ мненията, събрани в рамките на консултационната процедура, след което стартира повторен процес по обсъждане на предложените текстове. Тези процеси, разиграващи се на местно ниво, са аналогични на процесите, осъществявани на общностно равнище под надзора на Европейската комисия, която съгласно чл. 17, пар. 10 от Директивата има задължението да издаде насоки за прилагането на чл. 17 от акта. Имайки предвид, че почти всички най-значими засегнати играчи участваха под една или друга форма в организираните от ЕК диалози е обяснимо защо резултатът от тях беше широко очакван.
От 4 юни 2021 г., т.е. 1 работен ден преди изтичането на крайния срок за транспониране, насоките за прилагане на чл. 17 от Директивата вече са факт и Европейската комисия официално е изпълнила задължението си. Гражданскоправният прочит на това изпълнение от страна на Комисията може и да навежда на мисли за недобросъвестност, тъй като целта на акта е най-вече да улесни транспонирането (а не просто тълкуването) на противоречивия член, а едва ли някой законодателен орган има капацитета да се справи с отразяването на насоките в националния си законопроект в рамките на един работен ден. Все пак обаче трябва да бъде отбелязан фактът, че в голямата си част насоките, които сами по себе си нямат и задължителен характер, препоръчват националните законодателства да оставят място за анализ на възникналите казуси на база на конкретните обстоятелства според случая. В този смисъл, ако държава-членка е въвела Директивата преди издаването на насоките на Комисията, то пропуските едва ли са толкова много.
Когато става въпрос за въвеждането на Директивата в националното ни законодателство обаче, не трябва да бъде пропускан и „слонът в стаята“ – фактът, че Съдът на ЕС предстои да се произнесе в рамките на образуваното дело C-401/19 по обжалването на чл. 17, пар. 4, букви „б“ и „в“ от Директивата от страна на Полша, в което се твърди противоречие с Хартата на основните права не Европейския съюз. Резултатът от това обжалване може да бъде обявяването за невалидни на разпоредбите относно дискутираните ъплоуд филтри. Трябва да се има предвид обаче, че обявяването за невалидна на една европейска директива или отделни нейни разпоредби не води автоматично до отпадането и на националните мерки за въвеждането й. Такъв беше случаят с Директива 2006/24/ЕО за запазване на трафичните данни на потребителите, когато в рамките на съединените дела C‑293/12 и C‑594/12 Съдът на ЕС прецени, че е нарушен принципът на пропорционалност с оглед на членове 7 и 8 и на член 52, параграф 1 от Хартата. След обявяването на Директива 2006/24/ЕО за невалидна обаче националните закони, приети въз основа на нея, поне временно продължиха да бъдат действащо право, а такова положение неминуемо създава предпоставки за законодателни проблеми.
Поради разгледаните по-горе обстоятелства забавянето на България по отношение на транспонирането на Директива (ЕС) 2019/790 може да разкрие и позитивни страни с оглед на възможността, която се открива пред страната ни да приеме закон, който да отразява Насоките на Европейската комисия относно въвеждането на чл. 17 от Директивата, а евентуално и решението на Съда на ЕС по дело C-401/19.